Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.02.2015 22:27 - Господи, бях щастлива!
Автор: believeinme Категория: Лични дневници   
Прочетен: 725 Коментари: 0 Гласове:
4



               Наскоро се срещнах с него. Той…(затруднявам се да определя времето,но избирам минало) беше първата ми любов. Колко съм глупава, трябваше да напиша сегашната форма на глагола „съм”, та нали първата любов винаги остава,въпреки времето, но умът и ръката ми не пожелаха.

Та.. първата ми любов. Господи, колко съм благодарна! Когато различните фази от тази връзка минат през главата ми като кино лента се питам това романс ли беше или драма, а може би психо-трилър?! На кой му пука, нали аз бях главната героиня и каквото и да се беше случило-аз летях! Не преигравам. Летенето ми се определя от две големи ръце, които ме обгръщаха цялата, дългите пръсти галеха мило косите ми, а вечер нежно се спускаха по слабо казано неперфектното ми тяло. Две малки кафяви очи се стрелкаха ентусиазирано и нетърпеливо в местното кафе, за да срещнат моите, а по-късно любопитно изучаваха цялата ми същност. Усмивката.. ах,  мисля,че заради усмивката се влюбих. Стига почти до ушите му и беше за мен. Видех ли я моментално пеперудите в мен забушуваха. Чувствах се ценена, желана и истински обичана.

Вече не бях дете. Не и от този момент нататък. През всичките ми 16 години бях примерното момиче на мама и тате, както и добра приятелка, винаги вслушваща се, стояща настрани от неприятности и лоши момчета. Но сега какво?! Ето го пред мен лошото момче, с най-красивата усмивка и сладкодумни устни, обещаващи ми звездите. Разумът ме напусна и бях решена да скоча с двата крака в неговия свят, загърбвайки ценности и приятелски думи. Всичко там беше ново за мен- купоните до зори, бягане от училище, пушене на трева, а не след дълго и търкалящи се найлонови топчета, пълни с бял прах по масата в местната дискотека, които той подаваше на съгражданите ми, прииждащи един след друг. В тези вечери майка ми си мислеше, че кротко спя в дома на приятелка, а аз любопитно изучавах поемането на прах чрез двулевка в ноздрите на усмихнатия ми приятел и кършех снага в задимения бар. Лъжех за първи път- дори себе си. Но нямаше връщане назад, вече бях лудо влюбена и нищо друго не съществуваше. Свикнах с късните разходки, винаги с домашно облекло (анцунг) и задължителната качулка, независимо от сезона. Те винаги водеха до нервни хора, подскачащи от крак на крак, които нетърпеливо чакаха найлоновото топче или свитата зелена цигара. Парите, които взимаше се обръщаха в кутия цигари, а по-късно след като ме изпрати до последния автобус остатъкът се влагаше в казино, както и за нова стока. С течение на времето осъзнах, че е опасно. Бях непълнолетна в бар, пиех алкохол, в джоба му имаше…и аз не знам какво имаше, но беше нередно,  а полицаите идваха на проверка. Разбира се той умело ни измъкна, но умът ми се избистри и си давах сметка къде съм, с кого съм и какво може да се случи. Все по-често чувахме за задържани негови приятели, с които предния ден сме пили кафето си, за производствени дела, за обиск, за присъда. Не можех повече да мълча, което не му се понрави. Това беше неговият начин на живот – на ръба и с лесните и мръсни пари. Колкото и да ме обичаше не можеше да се откаже, а на мен не ми стискаше да се откажа от него. Карахме се, когато на петъчния купон го хващах със свита банкнота в ръка или усетя горчивия вкус на долнопробна дрога, когато ме целува. Карахме се, когато след училище лежахме в тях, а счупеният му телефон не спираше да звъни, за да излезе и задоволи сбърканите тийнейджъри. Скоро започнахме да се караме дори без причина. Но сдобряването.. беше любима част и на двама ни! Не можехме един без друг-буквално! Вече не криех от семейството си, че прекарвам уикенда в дома му, а когато те се бунтуваха той цъфваше в нас и аз бях щастлива. През ваканциите ходехме на гости при баба му,при сестра му и се чувствахме, като че ли сме сами на края на света. Тогава телефонът се изключваше, нямаше компютър с изскачащи досадни за мен леки, предлагащи му се момичета, както и долнопробни вещества, които ме отвращаваха ( не той, а веществата – какъв парадокс). Идваха и летата,  които решихме да прекараме, работейки на черноморието. Не, че изгаряхме от желание да работим или печелим пари, но това беше начинът да се будим заедно. Бързо свикнахме и всичко беше чудно,  до момента в който след като вечер изтощена легна сгушена в него, не зазвънеше старият телефон. За кратко бе завързал контакти и малкият му бизнес продължаваше да се върти..това се случваше, където и да отидем за по-голям период от време. Започна да ме ревнува. От колеги, независимо от възрастта им, от стари приятели, от негови приятели, от въздуха. Скандалите се превърнаха в ежедневие, но вечер ласките му бяха незаменими, даващи ми смисъл и любов, която трябваше да изживея до край. Ревнувах и аз. Поводи разбира се имаше, но той умело се измъкваше от всяка ситуация и аз затварях влюбените си очи и бутах болката дълбоко в сърцето.

Завърших училище.Естествено той бе моят принц на бала.Трябваше да избера университет, в който да продължа образованието си, а той здраво стискаше ръката ми и ме уверяваше, че ще бъде и накрая на света с мен.Искахме да заживеем заедно.Родителите ми бяха против, та нали аз съм тяхното малко момиче. Сърцето ми беше разкъсано между ценностната система и любовта. Ето,че отново лъжа. Записах се в студентско общежитие, само че кракът ми не бе стъпил там.Ходех на лекции и се прибирах в малката ни квартира, където ме чакаше голямата усмивка.Но нямаше и заживели щастливо…Трябваха ни пари.Моите седмични 50 лева стигаха за храна и цигари…ха ха..всъщност и за това не стигаха. Започваше работа, но скоро винаги имаше проблем и напускаше. Не бе свикнал да работи и да изкарва честно прехраната си. По-лесни бяха тъмните малки сделки, обикалянето на малки улички (задължително с качулка) и раздаването на пакети. Ревността тук бе проявена на най-висок левел, все пак бях сред млади хора, заинтересовани от същността на другия. Не, че аз бях заинтересована, дори не им знаех имената. Ежедневието ми бе свързано с това да запиша скучните лекции, да се прибера в любовното гнездо, където грижливо приготвях вечеря и го чаках. Да, чаках все повече с всеки изминал ден.Телефонът или беше изключен или чувах „имам работа,след час съм при теб”.Рядко имах късмета този час да е реален, по-скоро беше малко преди да отида на лекции. Прибираше се с разширени зеници, вонящ на цигари и джоб,  пълен с пари. Казваше, че го прави в името на това да бъдем заедно, но нуждата от тези хартии или по-точно начинът, по който ги набавяше ме правеше нещастна. Скандалите бяха бурни, все по-чести и ме съсипваха психически и физически. Около 20 годишна не се гримирах (нямам предвид маскировка, а нормално освежаване и подчертаване красотите на едно момиче), не си купувах нови дрехи и не ми пукаше как изглеждам в очите на другите. Много пъти казвах край, исках да си отида. Той винаги ме спираше и за кратко ми показваше нашия малък рай.

Преди настъпването на лятото се скарахме. Не си спомням точната причина, но едва ли е имало такава.Събрах си багажа и се прибрах при семейството ми за седмица.Телефонът не спираше да звъни, а смс-ите пристигаха един от друг по-сърцераздирателни (вече споменах колко е сладкодумен). Не можех да си представя да продължа без него, но бях решила, че трябва да намеря начин да го сплаша и накарам за пореден път да се промени. Каква заблуда?! Върнах се и усмивката ми ме чакаше в комплект с топлата прегръдка. След няколко дни заминахме за лятната ни работа (поне моето може да се нарече работа). Старата песен на нов глас, но този път крещящ глас. Карах 12 часов работен ден, а той искаше да обикаляме местните дискотеки, та нали това работи. Излизах няколко пъти, но умората надделяваше и на следващия работен ден едва издържах. Отказвах излизанията и оставах сама. Но в умът ми бе отново той- в мръсните клубове, пълни с дрога, алкохол и момичета готови за една лента от джоба му да правят каквото той каже. Полицейското присъствие бе засилено. От приятелите му дочувах, че това не е малкия квартал, където свободно можеш да разпространяваш найлоновите пакети. Там диктуваха други хора, които ако разберат за малкия му бизнес голямата усмивка щеше да се изпари. Гонеше ме параноята. Не се чувствах в безопасност. Беше ме страх дори и от него. Друсането стана ежедневие и аз вече бях безсилна. Не можех да го променя, колкото и да се опитвах и заблуждавах. Не издържах и сложих края. Бях категорична и не откликвах на молбите му.Въпреки това исках да ми даде нещо, за което да се хвана. Осъзнах, че не знам как да живея сама, без него.Не чувствах обич, а привързаност, смесена с презрение и необяснимо желание за присъствието му. Не знаех на кого да кажа добро утро, с кого да споделя кафето си, на кого да се обадя през обедната си почивка, при кого да се прибера, как да заспя без прегръдките му. Плачех. Нямах опора, нямаше как да споделя, с когото и да било, тъй като никой не знаеше или поне аз не бях изказвала как минават дните ми.Крилата, с които летях се прекършиха.

Не след дълго разбрах, че в живота му се бе появила тя.Не ревнувах.Болеше ме.И сега ме боли. Не от нейното щастие, нито пък от неговото. Не бе честен към мен. Не заслужавах да не го чуя от неговите сладкодумни устни. С времето свикнах…с болката. Настанила се е там в гърдите ми,от ляво.

След повече от година онзи ден се срещнах с него. Не знам защо се съгласих..научих се да живея без него и се оказа доста приятно. Отидох на уговореното място, а него го нямаше. Спомних си, че винаги закъснява. Тъкмо нервно търсих телефона, за да му се обадя и чух името си. Идваше с бързи крачки към мен и голямата усмивка беше на мястото си. Но днес не беше за мен, беше изкривена и някак неприятна. Бърза прегръдка и целувка по бузата. Седнахме един срещу друг в малко кафе и почти никаква светлина. Помислих си добре, че е така, не се бях приготвила от притеснение и мисли какво да кажа и как да се държа.Едни от първите му думи бяха „същата си”, а аз като стрела отвърнах „ти не”. Не успях да му задам нито един въпрос. Той сам ми разказа за живота си, тоест партитата, момичетата, ай фона. През цялото време в очите ми блестеше една улична лампа, която не ми даваше мира, и като че ли повече ме вълнуваше тя, отколкото новият му тишърт от „Зара”. Разговорът залиташе и към това какво е било преди,но бързо сменяхме темата.Единственото смислено нещо,за което ме попита бе семейството ми. Иначе искаше да знае дали има някой до мен и дали правя секс. Все пак доста важна информация. Пушех цигара след цигара и не от притесненията, които имах преди да го видя, а от досада и безинтерес. Изпрати ме и не пропусна да се подиграе..опита се да ме целуне докато гледах телефона си. Успях да реагирам и се отдръпнах. Отдръпнах се, а до вчера бих умряла за тази целувка! Каза, че се радва да ме види..отвърнах със същото. Но нямаше радост, нямаше емоция дори. Безразличие е най-точната дума.

Сега се чувствам свободна и знам,че няма причина да гледам назад.Няма и помен от онази първа любов. Ще пазя хубавите спомени-те и без това не се забравят. И ще благодаря отново  и отново за всичко преживяно. Както се казва беше ми за урок! А на първо място.. Господи, бях щастлива!

 



Тагове:   щастие,   любов,   първа,


Гласувай:
4




Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: believeinme
Категория: Лични дневници
Прочетен: 7214
Постинги: 1
Коментари: 0
Гласове: 1
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031